След 110 години най-българският художник се прероди с мегаизложба

В моите картини веселбата ражда веселба, казва приживе живописецът

Не вярвайте на всеки, който се смее, е философията му 

Иво ДИМИТРОВ

Неповторимият живописец Стоян Венев сигурно се усмихва и радостно намигва със сините си очи от небето, след като за първи път българска галерия осъществи такава мащабна изложба с негови творби. Над 120 маслени платна, акварели, рисунки и графики ни връщат в света на  големия майстор. Някак съвсем естествено проектът е осъществен от екипа на Кюстендилската галерия, след като нито една от големите столични галерии не се сети, че се навършват 110 години от рождението на художника, и не го включи в програмата си. Но и в тази забрава има нещо хубаво, защото за малко повече от една година с новия си директор Валентин Господинов галерията вече работи като голям европейски музей. Изкуствоведите от Кюстендил демонстрират висш пилотаж както в изследователската част от подготовката, така и при подбора на произведенията. Така че в крайна сметка Венев да бъде представен достойно и подобаващо.

Впрочем Стоян Венев вече спокойно може да седне до своя велик съгражданин Владимир Димитров – Майстора и да си отдъхне на пейката до него.

Дори само заради това, че един трети голям художник – Иван Вукадинов, смята, че ако има българско изкуство, то е защото българското изкуство има Майстора и Венев. А когато Вукадинов даде такава оценка за свои колеги, пък били те негови предшественици и учители, думите тежат повече от олово.

Майстора и Венев са толкова типично наши и толкова съхранени от чужди влияния, че който и чужденец да дойде у нас, виждайки техни творби, не може да ги сбърка. При двамата става дума за балканско изкуство, което не може да се види другаде. То е неповторимо и неподвластно на европейските и световни емоции.

Очевидно нещо във въздуха на Кюстендил е по-различно и кара художниците да смесват боите по по-различен от другите начин. Защото от платната на Майстора и после на Венев българското направо избива. Така двамата най-ярки представители на кюстендилската живописна школа са и двамата най-типично българските художници.

„Какво най-много обичам да рисувам? Хората, хората, и пейзажи, и хората. Аз не измислям нищо – аз всичко вземам от народа, от народните умотворения, от приказките за народа. Аз само изразявам, доколкото мога, в своите рисунки онова, което народът казва, което мисли и чувства. Което съм чул от народа – него рисувам“, споделя приживе Стоян Венев.

Днес една малка и будна част от същия този народ иска да се реваншира на вечно усмихнатия художник. Пак от галерията тръгва идеята в Кюстендил да бъде изграден паметник на Стоян Венев.

Майстора вече има своя монумент, който се издига пред галерията, носеща името му. Междувременно вече една от залите й носи името на Венев.

Има символика във всичко – първи по време е Майстора, но ръка за ръка с него върви по-малкият му събрат Стоян Венев. Както самият художник многократно и с неповторимо чувство за самоирония се е изобразявал  до великия си приятел.

Иначе експозицията е подредена тематично. В първата зала са показани портрети на близки, приятели и автопортрети на Стоян Венев. След това могат да се видят някои от христоматийните творби на художника. Следват картините, изобразяващи нещата от живота – селския бит, празника, сватбата. По този повод Венев пише:

„Ето на статива… Това е една планина, но макар че отсреща е Витоша, не прилича на нея. По-скоро е спомен за един пейзаж. И главно за тези хора – моите съселяни, без които планината нямаше да бъде планина, а само топографска дума. И сега, ако тези селяни заиграят едно шопско хоро или задумкат с тъпаните, а може и да вдигнат сватба, тази картина ще наплоди нови картини. Нещо, което сега се нарича с модната дума мултипликация. Общо взето, може да се каже, че в моите картини веселбата ражда веселба. Предпочитам да виждам и рисувам тъкмо тези слънчеви петна от житието и битието на хората“.

Може би именно заради хрумването на Валентин Господинов на откриването на изложбата двама музиканти с тъпан и кавал да създадат невероятна атмосфера, Стоян Венев сигурно е ударил едно хоро пак там, горе на небето.

И го е ударил на смях, защото на Венев никога нищо човешко не му е било чуждо. И това се вижда от еротичните и хумористични творби, които заемат последната част от експозицията. Художникът е голям епикуреец, който по удивителен начин прави изкуство от чисто човешките слабости и страсти.

При това често с невероятно чувство за хумор.

„Човек се ражда с чувството си за хумор и от това, дали ще го запази или загуби, зависи доколко ще му бъде лесен животът. Пълноценният човек не се страхува нито от своето, нито от чуждото чувство за хумор. Затова пък към него винаги се отнасят с подозрение еснафите, хората с гузна съвест, полуинтелигентните. Макар че и те се смеят! Затова не вярвайте на всеки, който се смее!“ В това сякаш е закодирана житейската философия на Стоян Венев – един гений с четка, когото преоткриваме в залите на Кюстендилската галерия. Художникът, който единствен ще остане тук. Дори всички да емигрираме от България.