На 5 юни 2015 г. Художествена галерия „Владимир Димитров – Майстора” за пореден път беше център на изключително по своята същност събитие! Гост на Галерията беше проф. Иван Рамаданов – син на Петър Рамаданов, чиято юбилейна изложба по случай 120 години от рождението му е експонирана в една от залите. Проф. Иван Рамаданов беше придружен от съпругата си Валя Рамаданова и известния скулптор Георги Чапкънов – Чапа. В хода на разговорите им с директора на Художествената галерия Валентин Господинов беше обсъдена идеята за издаване на книга за Петър Рамаданов. Беше заявено желание и от двете страни за бъдещо творческо сътрудничество.
Част от фотосите, на които можете да видите проф. Рамаданов до детските си портрети, сътворени от гениалния му баща, са предоставени от Валя Рамаданова, на която благодарим за оказаната чест!
Следва откъс от едно интригуващо интервю на проф. Иван Рамаданов във вестник „Стандарт” през 2014 г.

Жестока и непреодолима носталгия връща Петър Рамаданов от Франция в България – през 1955-а… “Малко преди това семейството на Силви Вартан заминава за Париж, а не след дълго нашето се установява в София. Каква ирония, нали?”, казва днес професорът по математика Иван-Пиер Рамаданов, син на известния художник и скулптор. Очарователният мъж беше в столицата, за да говори на високопрестижната международна среща на сънародници от цял свят, признати за експерти в точната наука…
“Баща ми никога не съжали за решението си. Само веднъж подхвърли: “Чудя се как с майка ти се съгласихте да ме последвате?”, превърта лентата Иван-Пиер. Защото тримата пристигат от страната на изкуството, където Петър е звезда дори по тамошния стандарт – той рисува, вае и продава. През 40-те работи в керамичното ателие на Клод Реноар, любимия трети син на великия Огюст. Творения на Рамаданов има из галерии и частни сбирки по цял свят. Битието му не страда от излишен разкош, но не е лишено и от задължителните удоволствия за кастата на артистите. Още повече че той живее на юг – там, където се събират най-прочутите, предвождани от Пикасо. Цената на Рамаданов винаги е била висока и заради факта, че той е сред авторите на сценографията в най-мащабната продукция от епохата на нямото кино – “Бен Хур: Историята на Христос” с бюджет от 4 милиона долара. Щатски продуценти виждат произведенията на Рамаданов в Рим и веднага го пазарят да влезе в екипа. Лентата излиза през 1925-а, а през 1959-а Уилям Уайлър прави римейк, който отнася 11 оскара. Част от визията в него откровено цитира проектите на Рамаданов и колегите му.
“Семейството на дядо ми е буржоазно, но истински еволюирало. Мама завършва арт училище в Лион и заминава за Лазурния бряг. И попада на тъмния балкански субект Петър Рамаданов в Кан сюр мер. Дядо ми дори й купува къща. Баща ми обаче е бил женен в България, а тя е била омъжена в Париж. Затова в свидетелството, издадено от кметството на Кан сюр мер при моето раждане, пише: деклариран от баща си и признат от майка си. Кръщават ме Иван-Пиер – побългареното Жан на майка ми и “пофранцузеното” Петър на баща ми”, разказва математикът. Родителите му тогава все още нямат брак, защото Рамаданов не знае дали първата му жена е жива. Чак през 1955 г. разбира, че тя е починала в Русия, а дъщеря им – в Германия, след злополучна операция.
Тримата живеят артистично-безметежно във Франция, докато един хубав ден Богомил Райнов, културно аташе в Париж, им отива на гости на Ривиерата и пуска на плоча “Ако зажалиш някой ден…” Рамаданов е съсипан – не желае и миг повече да остане на Лазурния бряг. Стягат куфарите – и към Париж, а оттам към София…
Рамаданов старши мечтаел да направи паметник на Гео Милев – с ръце в джобовете на сакото, с главата нагоре, с поглед към небето.
“Дружбата им започва от младостта. Били са заедно около Дойранското езеро, когато Гео го раняват. Баща ми тръгнал да го търси по лазаретите, където разбира, че немски лекари са спасили живота му. Като се завърнахме, общуваше много с Леда Милева. Всъщност татко се връща в България при всички военни действия, за да се бие за родината си”.
Междувременно става ясно, че Иван Пиер е супер по математика. “Не беше нарочно, за да го ядосвам – просто така се случи. През 60-те имаше специален конкурс извън кандидатстудентската кампания през лятото – за да изберат хора, които да развиват информатиката. През есента в 272 аудитория на Софийския университет се явихме повече от 600 души на писмен изпит – издържахме го 111. След това двама професори ни изпитваха на устен – приеха 28 души. 26 от тях бяха разпределени моментално на отлични позиции. Аз отидох в Института по математика към БАН. Така започна кариерата ми. Дори пътувах за сметка на по-щедрата тогава държава. Е, след като баща ми почина, ми забраниха да минавам границите. И през 1989 г. бях един от многото математици, които заминаха. Франсоа Митеран беше казал: “Давайте всички учени от Изтока”. Там станах професор. Мама си отиде на 98 – така че живяхме с нея 18 години във Франция. Четях лекции в два университета. С мой колега станахме автори на нова теория в нашата сфера”.
Професорът си идва за по месец всяка година, още повече че жена му също е българка. Привързан е към родината на баща си – най-хубавите спомени от юношеството и младостта му са оттук. Те миришат на България.
P1000572