“Маргарит Цанев или просто Мáрго, както го наричат приятелите му, е една от трагичните фигури в българското изкуство на ХХ век. Той умира едва навършил 24 години, оставяйки след себе си няколко пластики от гипс, бронз и камък и около 200 рисунки, открити в малък куфар под леглото му. Но това неголямо по обем творчество е достатъчно, за да му осигури специално място в изкуството ни.
Преди всичко в рисунките си, правени без намерение да бъдат излагани, Мáрго се разкрива като художник, който търси връзка с универсални теми и сюжети, извлечени от античната митология, диалозите на Платон, книгите на Стария и Новия Завет и философските стихове на Лао Дзъ. В културния контекст на 60-те години, когато българското изкуство мъчително се опитва да се отскубне от идеологическите клещи на социалистическия реализъм, творчеството на Мáрго е проява на свобода, оригиналност и интелектуална независимост. 
Рисунките на Мáрго представляват своеобразен мисловен дневник, който той попълва ежедневно. Само че вместо думи и изречения, в него четем образи. Голи мъжки и женски тела, които конвулсивно се извиват. Влюбени, които се прегръщат, но лицата им са обърнати в противоположни посоки. Кентаври, които коленичат уморени или препускат с обърнати назад глави, сякаш не искат да гледат приближаващото. Кръстове с приковани върху тях мъже със сурови лица, които гледат втренчено в нас. 
Трудно и дори невъзможно е да бъде разчетена еднозначно мисълта, въплътена в тези образи. Цитатите от древните мъдреци до тях също няма да ни помогнат. Но едва ли ще сгрешим, ако кажем, че това е мисъл, която не познава покоя. Страдаща мисъл, неспособна да открие изход от самата себе си. Мисъл, която желае да бъде свят на простота и прозрачност, но остава само мисъл. Безкрайно мъчително движение навътре и все по-навътре, но без просветление.
Увеличените и принтирани върху големи прозрачни плоскости рисунки на Мáрго дават шанс на зрителя да влезе сред тези образи и да общува с тях равностойно, както и на мисълта, затворена в рисунките, да ги напусне и почти да се разтвори, но без да изчезва сред телата и лицата на зрителите. Така, разхождайки се сред образите, ще виждаме себе си и мисълта на Мáрго включени в едно общо постоянно променящо се изречение.”

Кирил Василев – НХГ.