Biography

Владимир Димитров Поппетров е роден на 01.02.1882 г. в планинското селце Фролош, Дупнишка околия, в семейството на потомствени свещеници. През 1889 г. бъдещият художник заедно с баща си, който е инвалид  вследствие на раняване като пазач на полски имоти; майка си, която е поела издръжката на семейството и по-малката си сестра Йорданка се преселва в Кюстендил. 

От 1895 до 1898 г., за да подпомогне финансово семейството си Владимир Димитров работи като прислужник в хотел, продавач на книги, чирак при бояджия, майстор на фладери. През 1898 г., благодарение на калиграфския си почерк е назначен за писар в Кюстендилския окръжен съд. Оттук започват приятелствата му с Никола Венетов и поета Емануил Попдимитров. Попаднал в една културна, интелигентна среда той има възможност да изяви и своите умения като художник.В свободното си време скицира разсилния, другите писари, адвокатите и подсъдимите а също и пейзажи от околностите на града. А рисунките които прави, заинтригуват председателя на съда Никола Чехларов. В желанието си да направи нещо за младото момче той изпраща 20 негови скици в Рисувалното училище с молба да го приемат и да му отпуснат стипендия. Отговорът бил, че момчето е талантливо, но стипендия няма. Тогава Чехларов събира рисунките и прави първата изложба на младежа на 11 май 1903 г. в гимнастическия салон на Педагогическото училище в Кюстендил. Уговорил по-видни кюстендилски граждани да събират месечно определена сума и със събраните средства Владимир Димитров постъпил като извънреден ученик в Държавното рисувалното училище / днешната Национална художествена академия – София / в класа на Иван Мърквичка.

Още от самото начало на следването си Владимир Димитров се откроява сред своите колеги със скромност, доброта, чистосърдечност, с таланта си и това го издига още повече в очите на всички.Там се обръща към другарите си с 

„ майсторе ” и „ майсторче ” и те го нарекли „ Майстора ” – прозвище, което той защитава достойно с яркото си творчество. 

Безпаричието е негово всекидневие, но това не му пречи да е най-примерният студент, да удивява преподавателите си с талант и характер. 

Същите кюстендилски покровители му намират работа, а това са поръчки за портрети на по-заможни приятели в София. Така Майстора рисува портрети на мъже, жени, деца срещу първите си хонорари като художник.

В студентските си години Майстора създава завършени художествени произведения, печели конкурси, но разбира, че в Рисувалното училище може да се научи само „ азбуката на изкуството”. Затова с парите, които припечелва с таланта си на рисувач посещава Русия – Москва, Одеса, Киев, Петербург; известното биенале на изобразителното изкуство във Венеция; Цариград, обикаля големите галерии и музеи и се запознава с изкуството на великите майстори.

През 1910 г. завършва Рисувалното училище и на следващата година е назначен като учител по краснопис и гимнастика в Търговската гимназия в Свищов / 1911 – 1918 г. /. Оттук тръгва и дружбата му с поета Николай Лилиев, който също учителствал там.

През 1912 г.  посещава галериите в Париж, Лондон, Брюксел, Дрезден, Мюнхен и Виена.

Следва един твърде тежък период за България – периодът на трите войни: Балканската, Междусъюзническата и Първата световна / 1912 – 1913; 1915 – 1918 г. /. Макар че е освободен от военна служба, Майстора взема доброволно участие и в трите войни като военен художник в състава на Седма Рилската дивизия на българската армия. Създава множество творби,предимно туш, молив и акварел, в които показва изтощителните преходи и краткотрайните почивки, когато човек се отдава на скръбта по дома и родината; показва грозния лик на войната.

През 1916 г. в Берлин се открива  изложба на военните художници от Германия, Австро – Унгария и България. Немската критика отбелязва, че българските автори, с изключение на Майстора, подражават на западноевропейските художници и в творбите им отсъства българският колорит. У големия художник назрява идеята да създаде национална по дух и форма живопис. През 1919 г. е учредено дружеството  „Родно изкуство ”, чиито представител е и той.

След войните Майстора се отдава изцяло на изкуството и се утвърждава като художник, отхвърлящ академизма в изобразителното изкуство. 

Успява да открие за себе си и за българската живопис една от формулите на националния живописен стил, специфична за неговия мироглед и светоусещане. Отсега нататък той ще създава изкуство, което със своята интензивна цветност, с декоративната си звучност ще хвърля мост към естетическите принципи на някогашните народни майстори и зографи, ще свързва новата ни живопис, от една страна със старото българско изкуство и от друга – със съвременни европейски художествени търсения.

Напуска учителската професия в Свищов и се завръща в Кюстендил, където трябва да заживее заедно с близките си. Навършил е 37 години, а все още има чувството, че онова което е направил досега, са само „драски и шарки”.За да постигне нещо повече е нужно спокойствие, материални средства и елементарни битови условия. Започва да проучва възможностите да се пресели в някое кюстендилско селце. Неговият другар от фронта Андон Виячев настоятелно го кани да отиде при него, в Шишковци. Майстора решава да опита и това се случва през 1918 – 1919 година. Решението му е било мотивирано и от други съображения – селото е близко до Кюстендил, където живеят много приятели и познати на художника; не е далеч и от столицата, с която професионални ангажименти и интереси му налагат да бъде в чест контакт. 

Тук той намира мечтаната атмосфера и сюжети. Започва най–активният период от творчеството му. 

Голяма част от картините си създава на открито – там, където са и неговите модели – сред житата, в овощните градини, в махалата, там където слънцето празнува.

През 1920 г. със заповед на министъра на просветата Майстора е назначен за професор в академията, но той отказва да заеме поста без конкурс. През 1922 г. Майстора урежда самостоятелна изложба в” Манежа ” / днешната Народна библиотека „ Св. св.Кирил и Методий ”, София/, която се посреща с голям интерес и се превръща в културно събитие на столицата. Със събраните пари заминава за Италия по покана на художника Борис Георгиев, с когото се познава още от студентските години.

Отначало, за да припечелва нещо, Майстора прави портрети на чиновниците в българската легация. После рисува из Рим и през март 1923 г. излага 21 рисунки на изложбата на римските художници. В Италия среща американският меценат Джон Крейн, който се славел със славянската си нишка и който откупува всичките му творби. Така се стигнало и до „сделката” между Майстора и Крейн. Крейн предложил договор, според който художникът се задължава, срещу скромно възнаграждение да рисува за него в следващите четири години. Меценатът финансирал и три пътувания на Майстора – до САЩ, до Истанбул и до Италия.

В периода 1924 – 1928 г., когато  работи за Крейн, Владимир Димитров – Майстора създава за него над 200 творби. 

С освобождаването си от финансовата зависимост към чужденеца, реализирането на творческите му планове и съществуването му като художник е поставено под въпрос. Тогава се притичват на помощ приятели.

От 5 май 1930 година Майстора е назначен на синекурна длъжност към Министерството на народната просвета, със заплата на прогимназиален учител по рисуване. А срещу тази скромна помощ той е решил – всичко значимо, което изработи, да предава на държавата, на своя народ – изключителен по своето етично значение акт.

Синекурната си длъжност художникът изпълнявал крайно добросъвестно – периодично в подробни писмени доклади, отчита работата си пред Министерството, като прилага списък на изработеното, подчертавайки с разноцветни моливи кои творби смята за завършени, кои са в процес на работа, в скици, проекти и дори още в замисъл. Най-доброто по негова преценка предавал на Министерството и на Археологическия музей, чиято картинна сбирка образува първоначалното ядро на бъдещата Национална художествена галерия в София.

Двете големи изложби, които организира в София през 1935 г. и 1938 г., са своеобразни отчети пред българската общественост. Тя трябва да знае за какво той получава месечната си издръжка.

Но как са възприемали селяните това, което им е показвано и какво са виждали в него?

„Те видяха в неговите картини хубавото в живота им, което инак гледаха, а не можеха да видят. Те почувстваха, че между тях има красота, която Майстора е видял, почувствал и предал в своите картини”

Той дори се затруднявал да обясни онова, което е сътворил – толкова лично и неизразимо…

След 1938 г., когато Майстора урежда самостоятелна изложба, Европа преживява съдбоносни събития. Пламва Втората световна война.

Майстора е в своето убежище – с. Шишковци. Войната не изменя с нищо нито начина му на живот, нито творчеството му – той продължава да обикаля селата и градините на Кюстендилския край в търсене на своите любими герои, да въплъщава в тях идеалите си за нравственост и чистота, за вътрешна хармония, за единство между физическа и духовна хубост. 

Усамотен на село, вглъбен в работата си, Майстора навършва своята 60 – годишнина през 1942 година.

По това време в Кюстендил негови почитатели вече са на път да осъществят един достоен за делото му културен почин – да се създаде в града живописна сбирка от произведения на именития им съгражданин и галерия на негово име, като част от бъдещия общински музей.

На 6 август 1944 година с 50 творби на Владимир Димитров-Майстора и още толкова на негови колеги от Кюстендил , пред очите на почти цялото население на града се открива Историческият музей в града с художествен отдел, с което се слага началото на Художествената галерия в Кюстендил.

С оглед изискванията на времето, Майстора не се изявява само като художник а и като активен общественик. Участието си като делегат на Световните съвети за мир: 1948 г. във Варшава; 1949 г. в Париж и 1950 г. в Лондон, той не е считал за приятна „екскурзия на държавни разноски”. Необикновено добросъвестен и старателен във всичко, след всяко завръщане Майстора изготвя подробни отчети, които после чете пред гражданството в София, в Кюстендил или Шишковци.

Тези нови ангажименти налагат и преместването му в столицата.

След 1947 г. господството на една нова, догматична естетика поставя художника в такава абсурдна ситуация, че той бива принуден да престане да твори изобщо.

Здравословното му състояние е влошено – чувства се все по-отпаднал. Зимата обикновено прекарва на легло, не може да понася и летните горещини. Но пролет и есен посещава ателиетата по рисуване и живопис в Художествената академия. Присъства на конферанси, дипломни защити, позира в часовете по етюд…

През 1958 г. в Музея за изящни изкуства в Лиеж /Белгия/ е открита изложба с творби на Майстора и Цанко Лавренов, в които техният национален стил се изявил най-силно.

През 1960 г. художникът е поканен от Богомир Лазов да присъства при откриването на самостоятелната му изложба в Кюстендил на 22 май. Това пътуване ще бъде и последно и ще придобие характер на символично прощаване с родния край.

Майстора завършва земния си път на 29 септември 1960 година в ИСУЛ, София. Погребан е след поклонението, в Централните софийски гробища, а през 1972 г. мощите на художника са пренесени в с.Шишковци, Кюстендилско.

Владимир Димитров – Майстора е сред най-ярките фигури на българското изобразително изкуство. Участва във всички общи художествени изложби, организирани от Съюза на българските художници. От 1929 до 1950 година урежда общо 18 самостоятелни изложби у нас и в чужбина.

Носител е и на най-високите отличия на страната за принос към националното ни изобразително изкуство – „Заслужил художник” – 1950 г.; „Народен художник” – 1952 г.; юбилеен знак на Съвета за мир – 1959 г.

През 1982 г. по време на националното честване по случай 100-годишния юбилей от рождението на Майстора, Съюзът на българските художници учредява награда за живопис на негово име. В международен аспект отбелязването на годишнината е подкрепено и включено в календарния план на организацията ЮНЕСКО.

През 2002 г. е организирана голяма юбилейна ретроспективна изложба от СБХ, София и ХГ „Владимир Димитров – Майстора”- Кюстендил, а през 2012 г. – юбилейна изложба „Майстора, Цветето и Вселената” в НМБИИ – София и ХГ „Владимир Димитров – Майстора” – Кюстендил, по повод 130 – годишнината на художника.

След прекъсване от повече от 20 години Национална награда за живопис „Владимир Димитров – Майстора отново е възстановена през 2013 година.